Събития и новини
Да бъдеш аниматор не е просто работа, това е по-скоро призвание, усещаш го, защото ти идва от сърце.
Казвам се Борис Христов и съм на 25 години. Родом съм от Търговище , но вече от 13 години живея, уча и работя в София. Средното си образование съм завършил в Националната гимназия за древни езици и култури „Константин Кирил Философ“. В последствие следването ми в университет зави в съвсем различна посока и така завърших „Физическо възпитание и спорт“ в СУ „Св. Климент Охридски“. В момента завършвам магистратура по „Спортен мениджмънт“ в НСА „Васил Левски“.
Своята работа в Capella play започнах преди почти 2 години като аниматор. Анимацията винаги ми се е отдавала и е била като детска игра. Да бъдеш аниматор не е просто работа, това е по-скоро призвание, усещаш го, защото ти идва от сърце. Aз правя точно това, давам частица от себе си всеки ден на колектива, на децата, на играта. Реакцията на мениджърския отдел на фирмата не се забави. Започнаха да ми възлагат повече отговорности, а това ме накара да се чувствам оценен и да искам да давам още и още на компанията и екипа. Ентусиазмът ми не беше подминат и в последствие ме повишиха в главен аниматор в Capella play Mega Mall. На този пост имам много задължения свързани с организацията на аниматорите и цялостната анимация на детския център. Харесвам това, че сме млад екип, който е гъвкав и готов на всяка цена да спечели детската усмивка. Оценявам факта, че ми се предоставя възможност за развитие, а идеите и мнението ми се чуват и от хората над мен. Дава ми се свободата да вземам отговорни решения за аниматорския колектив и да предлагам свои вариант за още по-незабравимо преживяване е детския център.
Няма по-приятно нещо от това да общуваш с малчуганите. Освен, че можеш да ги научиш на много неща и те самите могат да ти припомнят някой истини за живота забравени в забързаното ни ежедневие. Имам стотици ситуации, в които нашите гости са ме накарали да се усмихна и в най-мрачния ден.
С удоволствие искам да споделя две забавни случки от моето работно ежедневие.
Веднъж заговарям едно дете в опит да го науча на нова дума: „Искаш ли да завържем контакт?”, а то ме кара да онемея с думите: „Мама ми е казала да не пипам контакта!”.
Друг път попитах едно момиченце: „Как се казваш?”, съвсем тих глас ми отговаря „Поли”. В последствие разбирам, че се казва Гери и има сополи.
Чувствам се значим в Capella play, защото смятам, че доколкото ми е възможно правя от децата - хора, които се уважават, помагат си и разбират, че плача е само загуба на време и всъщност най-важното е да предадем положителното в себе си на човека до нас. Безценно е да направиш така ,че децата да искат да се върнат отново при теб, да те познаят дори на улицата или да търсят точно теб, когато дойдат. Това правим и в Capella play – успяваме да предразположим децата да се пренесат в приказен свят, в който смехът, щастието и радостта са основни закони.
